Моите Коледи

          Отново наближава Коледа. Святото Рождество. Една вълшебна нощ пълна с традиции, приказност, мечти. Свята нощ…

          Коледите на детството ми. Много смътни спомени имам от първите празници. Спомням си само една вечер майка ме заведе във фабриката, където работеше. Беше дошъл Дядо Мраз. Много ми се искаше да получа пушка или камионче, но ми подари едно плюшено куче. През годините беше ползвано за украса, а когато и аз имах деца, най-сетне стана играчка. Сега си почива в един кашон на тавана и чака внуците ми. След това вече си спомням ученическите години. Пеехме песни и чакахме Дядо Мраз да ни подари книжка. Не знам дали от тогава ми е останало увлечението по книгите, но то продължава и сега. Вече в техникума започнахме да си разменяме подаръци на забави. Нямаше още дискотеки. В казармата посрещах Дядо Мраз на пост с автомата, но уви, Снежанка я нямаше. В ергенските години посрещахме само Нова година на сбирки с почерпка, музика, приятелки…

          Създадохме семейство, родиха се децата. В първите години на детството им беше много трудно да се намерят хубави играчки. Радваха се на Дядо Мраз и те, милите ми дечица.

          До 1989г. Коледата бе свързана за нас само с традиционното убийство на прасето. Събираха се най-близките роднини, мъжете колеха прасето, жените правеха мезе за греяната ракия, свако пърлеше прасето, след това го поливаха и стържеха. Във въздуха се носеше един аромат на препечена кожа, сняг, пара се вдигаше и всички бяха весели. После на трапезата. Гощавката продължаваше до късно вечерта.

          След `89г. разбрахме какво е Коледа. Майка беше съхранила в паметта си традициите. Готвенето на постни ястия, прикадяването на трапезата, молитвата. Тогава в къщи се появи и елха. Имах вече и аз елха в дома си. На сутринта децата тичаха да си търсят подаръците и наставаше такава радост. Но тогава работех в полицията и да бъда по Коледа в къщи беше рядкост. Но се случи нещо друго. Жена ми, която е учителка ме помоли да отида като Дядо Коледа на тържество в училището. Не знам как е било, но започнаха да ме викат нейни колежки за същата роля. За пръв път ме търсеха заради ръст и килограми. (нали съм си едър) Явно съм се справил. Потърсиха ме и от детски градини. Не отказвах, защото получавах огромни „подаръци”. Блясъкът и радостта в детските очи. Разказвах им приказки, пееха ми песни, танцуваха… Малки ангелчета! Дъщеря ми поотрасна и стана Снежанка. Тогава бях и градски Дядо Коледа. Носихме радост по домовете. Колко е хубаво да влезеш в дом на непознати, да те посрещнат с радост и да видиш живият дух на българина!

          Отраснаха децата и вече на Коледа сме само с жената, кучето и елхата. Тя все очаква да намери подарък зет или снаха. За традицията си оставяме под елхата по някой дребен подарък. Миналата година си пожелах да имам късмет. Жена ми ме попита „Само късмет ли ще си пожелаеш?” На шега и отговорих „Късмета е достатъчен. И да се разболея, ако имам късмет ще попадна на майстор-лекар и ще ме излекува.” Получих си подаръка. На три пъти. Доктор Гергански бе моят късмет. Господ здраве да му дава!

          Отново наближава Коледа. Децата пишат писма. А аз се чудя какво да си пожелая. Не искам много. Искам здраве, късмет и любов! Иска ми се и работа да си намеря, но здраве и късмет да е! А любовта, нея я пожелавам на всички! Пожелавам я на приятелите си, които се увеличават постоянно! Пожелавам я и на неприятелите си, така те ще станат по-добри. Пожелавам си разумни хора на изборите и умни политици, които да ни измъкнат от кризата. Пожелавам късмет на България!